***

Трънак остави зимата след себе си,

обезлистен и мрачен като сянка,

зеленото бе скрито  във  очакване,

прегракнало от монотонна скука.

От хоризонта плискаха вълни,

доказвайки обратната страна на времето

и това, че днес земята се върти,

във орбитата на  поредната предпролетна атака.

Отвътре или някъде отвън,

извън преходността на тая плът,

греховно изживявам тиха смърт,

предчувствайки съдбовната отплата.

Не ми е мрачно, чувствам се смирена,

една такава, като колело,

назад се движа, в себе си открила,

незнайни сили с ново естество.

Прогледнах, недочакала на изгрева сиянието,

не се изгубих  ослепяла от усилие,

Да си споделям самотата със трънака,

тъй приветлив в своята беззъба неподвижност.

Остава да възпея небесата,

копнежа ми по полета на птиците,

лудешкия възторг  обзел житата,

преди да избуеят в нивите.

Живота е всевластен знай,

но  всяко начало си има и край!