***

Два реда

безадресни стълбове,

раздиращо човечни,

умиращи от безразличие,

в безлични сиви стрехи,

задъхани в цинизъм

 нелишен от смисъл,

във мигащите клепки

на няколко вселенски мисли.

Изчезвам. Начин няма.

Към всичко подозрителна.

Горчиво помъдряла.

Обичаща и мразеща.

Заровена във облак.

Олекнала от залеза,

на  толкова

разтапящи се изгреви.

Разбираш ли,

случайността е бреме,

във празното на дните

осъмваш непотребен.

Безсмисълен и празен.

Случаен до изгубване.

Препълнен си от чуждите,

ужасно празни думи.

И после опустяваш.

Приличащ на смокиня.

Безплоден си оставяш,

засветил от далечности,

копнежно невъзможен,

сред толкова обреченост.