Мълчина

От белота цветът ми потъмнява,

жигосан от безмерна сивота,

разплаканото слънце ми прощава,

угаснало във своето небе.

Душата ми на фея оживява
едва след края на нощта,

в забравените пристани открила,

живот обречен на тъга.

Опитомена  грея в свят за двама,

болея сред разпенени вълни,

пълзящо чудо образ ми предава

във  мълчината  топла на едно сърце.