Притча за непредсказуемото

"Отвъд представите за греховно и праведно се простира поле. Там те очаквам."

Джеляледдин Руми

Изтича времето. Не е ли тъжно.

Вглъбено в своя бяг към ничия земя.

Душата ми се рее доверчиво в сънища,

привикнала да се сбогува с близостта.

Ранимото е всъщност състояние,

пресечна точка от вина и грях.

Идеите ми плачат от безумствата,

превърнали мечтите във тъга.

Владея се когато си отива  любовта,

несподеленото във мен гори.
И не от дързост,а от тишина,
угасва пламъка трептящ от безразличие.

Виж устните ми от роса,
стопени в безутешно жълти листи.

Събуждам се без теб с рутинно чувство.

От тебе отделена приличам на река.

Река в която коленича.
Рискувам да се преродя. В сълза.

Усещам дъното, тук няма прилив,

 чрез който да се причестя.

Дали е допустимо да съм стигма,

непредсказуемото да явя,

дали защото съм пресечна точка,

разделям с теб на притчите солта.