Венценосна

Набира сили пошлостта, ръце простира,

милост няма, придава стойност на света

суетна, маловажна оголяла от безумия,

по дяволите, болни времена.

Човеци като дрипи,

венец завили от неща без стойност,

хипнотично сити,

надменен тон скроен в стиха.

Там някой коленичи във преструвка,

а ти небе си ням акорд,

във делничната неуютност,

горчилка утаена във дъжда.

И в нея заблестява любовта,

най-венценосната изстрадана илюзия,

която коленичи сред калта,

бездумна като праведната истина.