***

Денят умира колебливо,

прегърнал мойто милосърдие,

в душата ми е бледосиво,

като причастие след празници.

Смокинята на двора дреме,

обрулена от минувачите,

голотата и набира сила,

да се взриви във тишината.

Като златисти  песъчинки

листа есенни прошумяват,

орисани са стъпките ни зимни

и  мокрото дълбоко във очите.

Необратимо те превръщам в моя същност,

денят е само предистория,

тревожно блъскат бесните вълни прибоя,

във купела на бесовско кръщение.

Ти мое пълнолуние почакай.

Във бездните съм скрила раковина.

Там още свети моето сияние,

напомня мълчаливо пътя ми към тебе.