Не пожелавай Мирабилис

Не пожелавай Мирабилис

съчинение

Изход 20:17

Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.

Морно беше това зимно утро, морно и замръзнало, като душа.

Прозореца потресен надничаше в очите , готов да ми проговори.

Врабчето от стряхата жаловито намигна, после отлетя.

Тогава се появи ти.

Далечен, забързан и мой.

Зазвъня в сърцето  и отворих вратата. Кой ли не бях пускала там.

Безопасно е някакво цвете да подири подслон в скромното ми обиталище, за да усмихне навъсения ден. Цветно да проговори капчука, улицата да заискри  с багрите на лято, а аз да се доверя на себе си!

Оживях и вдъхнах любов.

Вдъхнах теб, любов в любовта ми.

После дните пронизаха вечността, простора се превърна в птица и се засели в кроткото битие на една непозната жена. Там остана.

Докато не пожелах!

Дома ти, там  беше вградена сянката ми, душата ти, защото си я присвоих, децата ти, защото  детството ми оживя самотно и бедно, отвлечено,  напомняше за истинската ми същност,  оная, която не приемах за своя.

Затова пожелах твоя дом. Там да си мой любим, мой любовник, вдъхновил не само леглото ми, но и плодната градина от безмислици, в които отглеждах илюзиите си. 

Нямах мечти. Имах теб.

Имах нашите дни и нощи, смеха ни, стъпките по пясъка, изчезващи в ничия земя като прашинки от бреговете на времето.

Пожелах аромата ти на море и мъж, пожелах силата на ръцете ти, толкова нежни и ласкави за мен. Пожелах устните ти, целувани от изгревите, в които присъствах, в соления мирис на стария пристан, носещ  забравата  на времето и светлините на един забравен маяк, обрекъл дните ни.

Приют за ветровете на нашите странстващи несъвършенства.

Ти не си болка. Болката съм аз.

Пожелах.

Превърна ме в човек.

Небесата са моя дом, приземяването не винаги е правилния избор.

Хубаво е, че имам своето безсмъртно амплоа, в него са скрити сълзите ми.

Сълзи ли, не това са отломъци от окото на бурята, нали затова я пожелах, безветрието ми носеше горещите зимни пясъци на пустинята.

Няма ме.

Пожелах. Сега си задавам въпроси.

Превърнах се в човек.

Хубаво е, усещаш любовта и разбираш как Бог оживява възкръснал над безликата суета на нечие несъществуващо благоразумие.

Пожелал, да бъде единствен в сърца на хората.

Защо ли???