Дали ме помниш.
Аз съм изненадата,
в която ме превърна здрача.
Шега от лабиринта на забравата,
безочлива, като пустинно лято.
Прохлада бях преди да се роди лъжата,
за теб разбърках шепа звезден прах
целунат в слънчевия вишнев цвят
на ранина усмихнал тишината.
Във тътена на нереалното привличане,
миражно мълчалива дебнеше луната,
лъжливата и същност на весталка,
фатално грохота ломеше там сред мрака.
Абсурдите помитаха
платната,
на корабите в пустота замрели.
Дали ме помниш.
Буден ме сънуваше.
Във тялото ми впиваше забравата.
Достигнал невъзможната си истина.
Утайка пиеш мислейки за мене...
Няма коментари:
Публикуване на коментар