***

Гръм някъде удари,

заора небето...

Отвъд възторга блесна синева,

дъгата  забленува за простори,

пречистена потъна във  дъжда.

Изтече той капчуков издълбокото,

пророни омагьосани сълзи

и втурна се подир  цвета  виолетов,

залюбил многоцветните лъчи.

Високо, сред вихрушките на тайнството,

земята потрепера от любов,

зачена спотаената мечтателност,

на най-мънистения небосвод.

Дъждовно ме проникна, вля се в мене,

стихийно облада ме  фавн похотлив.

От свян притихна самодивското във мене.

В гърма на облака се скри.

Прониза ме, светкавица вибрираща,

пробудена обгърна ме вълна,

в морето на изстраданата истина,

светлинно пееше за мен дъжда.