Утайка

Въглен в утайка край езеро мрачно,

злато  пречистено, вдъхновена илюзия.

Утринен пир скрит във  мрака на залеза

страстен повик узрял във недрата ми чакащи.

Зов бледнеещ във фона докоснал деня,

сенки с дъх на пустиня поела дъжда.

От молитва  до грях все във болка позната,

Обич моя венчана със трънен венец за отплата.

Днес се скитах сама сред миражните рими,

търсех светла дъга , търсех бисерни миди.

Все във тая гора пълна с неми зверчета,

ме зазижда сега тази моя несрета.

Парва суха сълза , набраздява лицето.

А отгоре луна, като ръб на небето.

В грешно тяло съм аз, пожелало небесното.

Но защо ли така ме привлича телесното.

Гръд, изваяна твърд, тези дълги бедра,

каменисти поляни от восък...

Свещ запалена в ада на земна жена,

поглед скрила в смирените плахи икони.