Така съм те копняла отмаляла
изгубена, боляща скрита
сълза мънистена в пороен ден
въздишка плаха в тишината.
Вали, вали дъжда невидим в мен
не спира лутането си сърцето
сумрака е стена от светове
прозрачен като примките на ада.
Невидимо безплътен мой си ти,
несбъднат повей мой гальовен
и тази лудост поеми
от влагата на устните ми
зажаднели.
Във тъмното на тъмното те търся
шепнещ вятър
дъждът не спира да вали
отлитам в нищото
превърнах те във спомен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар