Никой

След падението душата ми въздъхна,

яростно избухна ледената пустота,

в нямо птиче ли да се превърна,

та на всеки тук да угодя?

Замълчи когато те потиска нечия неправда,

тихо подложи смутеното лице,

и шамарът нека те затрие.

Ти какво си всъщност?

Никой със сърце.

Ти  си въздихание от светове измислени,

спряло за разпятие във нечии сив живот

и дори когато парят казаните истини,

замълчи дете заключено дълбоко в мен.

Бледото ти чело нека се притиска

към земята суха със кипяща  скръб,

но не изговаряй думите задъхано,

спри се там при кръста и…не пей.

Замълчи, заспи и чакай, чакай,

чакай,  засънувай пролетния дъх на обичта

във заключения паралел на онова усмихнато,

далечно, чуждо, любящо неизбежното

Небе със земен мир надеждата заченало 
родило вярата, въздъхнало "осанна" от сърце!

*Пея осанна (на някого). Възхвалявам някого прекомерно.