Не те превърнах във поема,
във стих съдбовен те открих
не беше трудно, беше слънчогледово
с прибежки и съвсем без риск.
Потайни вопли в междуредия,
превърнат ден във нощ без сън,
сърдечни нежни мигновения,
приглушен шепот, после смърт.
Дали защото сме комети
изгаряме все тъй на път
или защото още светим
в космическия си маршрут.
Дали защото търсим обич,
без обич гинем в самота,
или сме като кръстопъти
задъхани от чувство за вина.
Каквито сме, такива ще останем
зависими един от друг,
свободни в своите копнежи
облекли думите във плът.
Ще търсим светлината своя,
във тъмните забежки на страха,
невинни като бели коловози,
който търсят пътя си в мъгла!
Няма коментари:
Публикуване на коментар