Притулва се ветрено зимната нощ,
сумрак любопитен отвънка наднича,
усмивка безгласна прилична на звън,
безмълвно шепти в тишината.
Тя пак е във чата, жената позната.
Залутана птица с тревожно сърце,
ефирно притулена във полумрака,
светлеещо зимно неземно лице.
Клавишите чаткат, препускащи вихри.
Пробягват и думите, блян от слънца.
Затичват се мислите, тъй теменужни,
въздиша стаената в мрака тъма.
А там зад екрана копнежно кънтят,
любовни сонети и сладостни песни,
дарява им радост жената-мечта,
дарява им слънце и
бели планети.
А после притихва, почти в полунощ,
сълзите покапват в кафето студено,
изляла бе в него горчива тъга,
залутана в мрака дъждовно притулен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар