Защо ли пак се връщам на моя сън в съня,
във старата ми къща с фасада от пера,
измамливо невинна, безпаметно добра,
напомня ми хвърчило и бляскава дъга.
Поскъцват остарелите надвесени греди,
отлитнали са смелите лелеяни мечти,
и толкова е есенно смълчаното небе,
потупва листопадно
смутеното сърце.
Ония бели лилии с
които ме дари,
платна на кораб бяха във морските води,
а днес са разпокъсани като момински свян,
безцелно разпиляни, обречени на срам!
Отвън наднича утрото
с обветретено лице,
в до болка изнуреното
копнеещо сърце
и баста на илюзийте през
всичките ми дни
дъждовно плаче
вятъра и приказка реди!
Поспри самотен скитнико над белия ми бряг,
там грее като
приказка моряшкия ми знак,
че пак съм
изумрудена, сияеща зора,
поглеждам плахо къщата с фасада от пера!
Няма коментари:
Публикуване на коментар