Въздишка

"Ще пиша. И по тебе ще въздишам…" 
  Добромир Банев

Въздишка като падаща звезда
във стих  отронвам,
тъжно се теша.
Намирам рими безогледни,
навън мъгла, къде си ти,
въздишам по звезда.
Наливам  чашата звънлива.
Кипящо вино и сърце.
Дочувам ритъм отдалече,
мелодично пее ми нощта,
задружно в хора зашумява,
моторът на съседската кола.
Поглеждам през прозореца отсреща,
ще видя някой минувач. 
Ако глава повдигне,
ще ме зърне отдалеко,
като къртица крия се сама.
Отпивам глътка,
вино отлежало,
напомня ми за аромата ти сега,
цигарата догаря,
свъсил  вежди,
клонакът  жаловито блъска чело,
в ключалката на моята врата.
Свещицата догаря - атмосфера.
Защо ми липсва всичкото това?
Отчаяно шумящото  ми „вчера",
потропва пак на  моята врата.
И аз ще пиша стих,
след туй ще пусна скайпа.
Какво пък, средство против самота,
но нещо в мен отново ще застене.
Е, няма как, туй стихче ще редя!