***

От толкова любов те разболях.

Отиде си. Не мога да те върна.

Вратата не затворих. Не посмях.

под прага някаква змия изсъска.

Навън вали, а тъй ми се говори,

прозореца трепти като сълза,

паветата отвъд  пропукват,

дали от страх, или от самота.

Припявам с глас във смях застинал,

от толкова тъга  простора онемя,

пътеката побърза да се скрие

във немия заслон на вечерта.

Тъй участта ми на безкрила мравка,

отряза пеперудени мечти

огромна тишина в пано от мрамор,

озъбена във мен се впи.

И никой не видя как странно,

превръщам се във стълб от пясък,

как любовта със огън да затрия

рискувайки да се побъркам...