***

Луната избледня от сричане,

звездите се разплакаха от страх,

на голо бърдо кацнаха Плеядите,

поръсени с поредна доза смях...

Нощта обгърна с тогата си мрака,

задрямалото слънце онемя,

морето плисна няколко вълни от скука,

в солената въздишка на нощта...

Не ми е до сонет, затуй ще спра,

планетите поклащат голи листи,

ония дървеса са като страж,

измислят себе си със есенни въздишки...