***

Догонвам залеза, уютно скрита в мрака,

мрачилото  кипи като вулкан

във мекото разсъмване те галя,

опарена от толкова любов.

Измислям шепот, тъй разнежвам здрача,

прегръщам сипкавия хребет на нощта,

на ъгъла почти до небосклона

разплакана луната замълча.

Кого ще трогне,

няколко звезди проплакват,

наоколо е пълно със любов,

дървета приличат на вакханки,

оплели клони натежали от възторг.

А голото ми рамо чака тебе,

измислен  от побъркани мечти,

по устните ми стича се безсъние,

замлъкнало след хиляди лъжи.

Ти топло бездихание отронваш,

по есенно, във пролетни води,

невидимото  капе от прозореца,

уверено че няма да боли.

Привикнах приказка да бъда,

уютен  мрак със цветен балдахин,

удобен пристан скрит сред необята,

обречен в обичта си да гори.