Не ме ожесточавай мит
безволев,
патетиката избуява
като плевел
в отровената нива от лъжи
там дето червеят прокоби
носи.
Не ми отнемай синия лазур
и няколкото лодки там на пристана
и тоя залез урвите огрял,
със няколко златисти лъча - сребърни.
Нощта изтича в перлено корито,
далечно-близка в топлата ефирност,
камбана сбъдва мойта ненаситност,
във непогалената тишина на мислите.
Тогава болка и желание се сливат,
притихнал моя свят се рее в кехлибара,
на две очи зареяни в
душата,
трептящи в огнено безличие.
Разливам се във тази мека плът,
кипяща и до бяло нажежена,
докосвам ешафод със име "смърт"
преди във утрото да прокърви сърцето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар