***

Недоизплакано небе в ръждиви краски,

рисува ветрени пространства самота,

побъркани сълзи в прозрачни рамки,

трасират  безпосочни хоризонти.

По грапавите земни тротоари скреж пониква,

във босоногите вселени светва времето,

безсънни думи яхват премълчаното,

погълнати от малахитовите бездни.

Недей ми пожелава да съм ничия,

бездруго в тишината съм се скрила,

сред непотребния ръкав на битието,

изпило и последната ми сила.