***

Свещенодействам. Аз и тишината,

във миглите на утринта мъглива.

Във писъка на чайките се крия,

до лудост опознавам самотата.

Зад ъгъла надничат слепи думи,

безсилни помисли пред мене коленичат,

едно „ обичам те” от скръб умира,

наказано отново да обича.

Заради вкуса на бриза морски,

с който ме целува утрото.

Заради кипарисите лунни,

от нещо толкова измислено.

Не знам кога ще те почувствам,

Но знам че мога. Знам че те докосвам..

Косите ми разлиствай. Това очаквам.

Гали ме с непознати аромати.

Усещам устни във безплътно бели сенки,

нали съм птица, спускам се към пристана.