***

Мълчаливо, до лудост 

те вплитам в съдбата. 

Аз съм бездна

ти мрак си,

бездомник от пристана.

Раковина
 от моите сънища цветни,

препрочитам те

сричко забравена.

Изморена 
от толкова есенни пристани

вятър северен в руслото мидено,

сенки празни вградил
в тишината на вихъра,

в най-лудешкия порив на зимата.

И се топля в безсъници,

като празно пространство,

плаче нежност във устните

натежали от мигове.

Ти пътеко пребродена

мое лято измислено

нарисувай ми кръст

и омайвай ме с истини.