***

Все тая ничия земя зефира гали,

на морската мъгла омарата 

размива хоризонта оголял от спомени.

Най бляскавата същност на деня

абсурдно приликите разводнява,

различната ми същност след нощта

в червени сенки се смалява.

За листопада шепне тишината.

И той в червено,  огнена палитра.

Запалил огънче в сърцето,

сред звездните въздишки на листака.

Две устни във потайност зашептели,

на утринната хлад дарили ласка,

целуваха вълните укротени

във дълбините на магията позната.

Все тая ефимерност  ничия,

внезапно разсъблякла страст вълшебна.

Във пламъка на неизбежна изнемога

дарява ме със  слънце

среднощен пир във утринта мъглива...