Той все още размахва огромната скука,
мъжа който в склада подрежда сърца,
поредния провлак и стих от улука,
семеен портрет със ретуш от лъжи.
После тихо замлъква
улисан със себе си
То от толкова басни никнат книжни крила.
Да си слънчево обичен, също и важен,
туй го може разбира се, после хайде в калта.
Всичко притихва в песента на забравата.
Рима ритната в ъгъла, думи в пазвата скрити.
Пляс шамарчето обич от охлюви лигави,
то е вярно че някак си секва дъха!
Аре спирам да пиша, кукуруза е друго,
селска чест позабравена, пледоария в стих.
Моя славна поетска крайморска рапсодия,
ококорено утро край залив мъглив...
Няма коментари:
Публикуване на коментар