***

     

Прозрачна тишина, щурците внезапно замлъкнаха,  морето полюшкваше тъмни води , босите ми крака потъваха в мокрия пясък. 
     Толкова дълго бях чакала мига. Този бряг така познат. Очертанията губещи се в тъмнината, луната, елипса пустинно надничаше мъглива, празна, като забулено лице на грешница. Далечни звезди. Очарованието изчезна. Затворих очи. Тишина и екот. 

   Гласът ти в далекото чезнещ и тих, твоя глас. Морето ме погледна с досада. Бавно отдалечи хоризонта за да ми докаже, че земята е кръгла. Полунощ. 

    Караваната изглежда самотна, мижавата лампа отпред треперливо клати кандилото на светлинното недоразумение, пазещо ни от някого.

     Мокра съм. Влагата капе по косите ми, замръзвам.

     Спящи мъже с дъх на желание, какавиди, пеперудите в тях смълчани треперят между яките им бедра. 

     Искам да те чувам. Аз съм. Не, не казвай, че морето е шибано, то е истинско, световете в него са като пояси в луните на планетарните простори, по тях се спускат ангелите, влюбени в котвената същност на необозримото. 

      Полунощ е. Времето не лети.

      Говорим.  

      Мълчим. 

       Въздишка, хиляди пъти заглушена от съдбата. 

       Помня, ти знаеш ли?

       Да, знаеш. Гледай ме, аз съм. Толкова е топло сърцето ми. Почти до твоето. Някъде там, между бреговете на сенките, претичващи между сенки, над сенки. 

        Преобразява се наоколо, влагата загубва перления цвят, обвива ме в сребрист воал от синкави кристали.

       Чуваш ли ме? Усмирена и твоя.

       Утре. Поглеждам телефона. 00. 36 мин.

       Говорихме дълго.

       Ти изчезна. 

       Проблесна фар посред ничия земя. 

       Огледах се. 

       Часовника пое към утрото.

       Изгубих се в плаващите пясъци на нищото, което бе приютило любовта ми.

        Вълните утихнаха.

        Нощта в часа на Бика.

        Моята нощ с теб Море...