Немилостиво си кипящо
мое неразумие,
отронено в най лунна нощ,
под покривалото на
девствено безумие,
опазило сърцето и умът.
Нехайно възродило своето роптание,
отхвърлило крещящия
покой на весел ден,
отровата погълнало на дрипи омърсени,
във тайнствения посребрен потаен лунен кът.
На сто звезди галактиките прекосили,
на истината във безпомощния вик,
дочакало несъвършенството непоклатимо на сумрака.
Изстрадано във кратък земен миг.
В безпътицата на оная бледа сянка,
по призрачна от мантия на шут.
Потърсило закрила във лъжата,
във хладната насмешка на съня.
Непоклатимо си ти, мое неразумие.
Затова си скъпоценност, сблъсък, акростих.
Няма коментари:
Публикуване на коментар