Илюзия

Какво пък, свърши се нали?

Валя почти до края на ноември

не спря и ето  две сълзи

търкулнаха се мълком към морето...

А то бучи, разлютено и скръбно,

разбива се като камбанен звън,

угрижено като моряшко чело

обречено на клада да гори...

Светлината в мене замъждука...

Пощади я среднощен ветре завилнял,

че няма винаги-завинаги е ясно,

все тъй мъждука там,
край оня фар,

за обич измечтана закопнял...

С едно не мога да се примиря...

Почти диаболично

повярвах в твоята любов,

докоснах я през бурите далечни,

целувах синевата и със жар.

Преди да те превърна във вълна

любов измислена,

преди да те разбия в пустошта,
прегръщах те в пространствата,
пречистена, окъпана във бяла чистота...
...

Преди да се предам на глупостта,

повярвах във великата илюзия,

че  мога да живея и така!...