Опитах се да те прегърна тая нощ,
призалезно затихваше морето,
вълните уловени във мига
пригласяха пустинно във далекото.
И не, че уморени бяха
дните ни,
простора все така ни мамеше задъхано,
замлъкнаха задълго птиците,
преди да тръгнат някъде по пътя си.
Припомняме си старите лози край залива,
оная криволичеща лагуна във очите ни,
смокинята до сладостност разбулена,
във своята отдаденост на времето.
Косите ни са сребърни молитви,
все тъй назад прихлупва ги ветрецът,
а устните ни кой ще напои със влажна споделеност,
когато ни завари в дъхавото на копнежа утрото...
Притихвам в теб, ти моя вечност полусънна,
ухае сътвореното море на сън и младост непробудна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар