Има такива дни, нямо е отвътре ми. Ококорени дни, които
упорито се вглеждат във мен.
Не ми е самотно, мъчително ми е. Нещо пълзи към мен, тънка
паяжина оплита съзнанието ми, настървено ме ръфа отвътре самотната паст на
егото. Защо съм такава? Причина винаги има. Как да потъна в дълбините на дните
отминали, да ги напълня със съдържание и да изплувам над тях. Лоцман ми е
нужен, да ме преведе през рифовете на ежедневните терзания и да отбележи на
картата пролома между скалите, в които съм се разбивала след всеки вопъл на
душата ми, очаквайки спасителния бряг.Съществува ли такъв? Илюзорно съм избрала, че го има, за да не изпадам в паника.
Няма лоцман.
Делфин съм, имам
сонари, живота продължава, морето ми дава сила.
Няма коментари:
Публикуване на коментар