неделя, 26 май 2013 г.

Дневник на неканените гости



„ И пак сме двама, тъжни и добри унесени във малкото ни радост, началото далечно, жизнен кръговрат, несподелени чувства и пареща болка в очите”

Мисля, че трябва да напиша тази моя история, която започна в един есенен ден, пропит от влагата на студения дъждец и свъсеното небе, които вкупом стискаха душата ми.
А беше лято, което ще помня, как да не ме огрее в този така измъчен ден, пожълтял като моето изкорубено аз, впримчено във въздишката на окаяното ми състояние.
Дали самотността е състояние на душата или е особеното присъствие на скиталеца в мен, тръгнал да търси изгубеното, преди да е намерил себе си?
 Не помня някога да съм имала по жив спомен от миналото, в който да не съм била все в тая бразда на времето, която ме е водила към любовта, намерена или неоткрита в моя свят от светлосенки, в който постоянно се губех, притисната от мрачното осъзнаване на единствената ми истина, тая, че съм различната.
Заваля, шепота на дъжда е пълен с меланхолия, сълзите не са ли спомени за дните ми без теб?
Дълго вървях в твоите стъпки, докато не се изгубих.
После изчезнах от света, за да се превърна в минало без спомен.
Срещата ми с теб беше прераждане, открих, че съм жена с първия трепет на сърцето, когато ръката ти ме докосна, беше светкавица.
Беше ти.
Първичен и сладостен като мед от разпръснати слънца, такива бяха устните ти, когато докосна моите, вкус на желание и споделеност, в мига на неочакваните потоци, които ни заляха и погълнаха в радостта на отдаването.
Преминал си границата.
Какво е там, където свободата е като ярко зарево, дали душите намират покоя си или се лутат в градините с непознати аромати и усещания?
Ти беше земното ми слънцестоене, в което разбивах поривите на душата си.
Доброволно принасях в жертва пагубното желание, копнежа по теб, взирайки се единствено в трепета на няколко мига звън от безсмъртието на непотърсеното жертвоприношение, в което скрих огъня на изгорелия синор очакване.
После тишината ни покри, времето не спря, ти изчезна, стъпките ти заглъхнаха между двата свята на мълчанието, троен възел вкопчи примката си, после всичко заклокочи и заля покоя, който скри за последен път светлината на деня.
Не настана утро.
Ден последен.
Вали.
Морето е настръхнало, гриви от разпенени вихри  тичат след себе си, стихийни, разрушават всичко по пътя си.
Това ли е последицата  от една любов, която е донесла толкова  наноси, опасна, като плаващи пясъци, в които потъваме без да усетим.


Загубените деца, които намериха в играта островните съкровища на безумното отдаване, пресушавайки тънкия проход между двата бряга, този, на мълчанието и онзи, безветрения, в който лодките умират разсъхнали се от солта на преходното.

Ти.


Няма коментари:

Публикуване на коментар