Балада за миналото бъдеще

Възкръсна старата череша тая нощ,

изправи изкорубено стебло,

въздъхна сладостно унесена от спомени,

неумолимо зашептя насред полето,

потънала в уханни ветрове.

Съдбовно затрептя като в олтар,

запя молитвено в дъжда неземен,

прегърна с клоните си вечността,

обсипана със пролетни икони.

Такава сребърна феерия,

от ням възторг и лунен прах,

в незримите космически селения,

белязана със пролетният знак.

Прегърна ме жадувано разтворена,

изля в душата ми сълза,

беляза ме с бленувана хармония,

безпаметно потънала в съня.

А после залудува във нощта,

понесена от облаците чудни,

целуна дъхавият стон на любовта,

заключена във  устните ти,
все по мене луди.

И заигра като в магия по тялото ми
трепета ти жив,

в очите ти загуби се безкрая,

стихийно обладал изреченият миг,

проникнал в мен със порива на ангел.

Летях над райските полета,

преди да се родя, любов аз бях,

прелитайки до края на земята,

уханна стълба към небето ти открих.

А после като нежен полъх,

понесох бели цветове,

закичих ги във твоя порив,

прегърнах преродени светове.

Постеля ти постлах  под старата череша,

градината утихнала замря.

И чудото отново заговори,

открило тайната на тая красота.

Усмихнах се сред бурята,

невинно сътворена
от ласката на твоите ръце,

във бяло се облякох,
цвят от цветовете

приведена над твоето лице…

.....

За да те срещна във дъждовна нощ,

във бялото безлуние на устните ти, впити в мен,

и диво да запискат чайките,

вълните морски да ни скрият от нощта,

а там, във бялото на моята душа,

една череша ще остане разцъфтяла.

И нежен цвят ще рони във дъжда,

от милостта на твоите горещи длани!

....

Не беше цвят, целуваха ме смело

задъханите устни на звездното момче.