Стон

Няма те, дори не е на зазоряване,
не си в съня ми,
екотно звъни пропъдената тишина,
окови надянала безсловестната свобода,
търси проход във безвременните бездни.
Няма те, какво пък, оживях,
съдбата често е хиена,
ехидна паст, набъбнала уста
във дума скрита,
затворена във дебрено усое.
Там любовта е птица оживяла,
в прегръдките си ти я приюти,
безмилостно жестоко време,
погубващо и мисли и мечти,
Ти не тъжи,
ромони  с тиха песен зимният поток,
земята още се върти,
клокочи извор животворен,
кръвта във вените кипи,
целувката ни там във мрака,
разпръсва ярка светлина,
бледнее пагубно сумрака,

отново съм сама…