Като в стих

Дали не се измислих,
днес съм в като стих,
разпенена вълна със бяла грива,
дали не те догоних в стремоглавият си бяг
или се втурнах към просторите на моята отнеса далечност…

Направих ти и кораб от мечти,
със него прекосихме световете,
любовно скланяхме глави,
говорехме си с ветровете
и залезите бяха изгреви,
а изгревите алени платна,
брояхме звездопадите залисани
и чувахме как плаче есента
и скитахме се винаги-завинаги
в сумрака на тревожната си нощ,
улавяхме бленувани послания
изгаряни от шеметна любов...

А днес е пусто…

Дюните, прашливи сенки от отминалите дни,
спотайват се между трънаците разбунени,
и няма ги омайните мечти,
отлитнали безоблачни съзвездия,
миражи със приливащи лъчи,
отмират сетните надежди,
кой може да ги възроди!