***

Душата ми е бяла,

облечена във най-прозрачна дреха,

звездобродна,

заскитала се мъченица,

в съдбовен взрив родена,

но останала е цяла..

Самотна Нострадамница

и не предречена,

протегнала ръце към мимолетно слънце,

събрана във летеж на галактична птица,

на истинска отдаденост и на любов обречена,

пътува през копринено,

отворено небе-

погалена от облак,

не достигната от гръм,

обла и невинна,

като зрънце...

Душата ми е бяла...

В кехлибарените светлосенки

на премивани до болка брегове,

излязла от морето,

тръгва към звездите,

облечена във най-прозрачна дреха,

орисана да се разтвори до бистра тишина,

в цветните градини на Божественото..

Във шепота на не познати светове

и атлазени пътеки, толкова далечни,

търси топла длан и благоухаеща утеха

и някакво лично и смирено обяснение,

за безусловност и отдаденост

и кое ли точно, е същественото...