Грамада дишащи измислици,
затоплят светлини от сенки,
мушкато във перцето,
крило на свинкс,
въздишки крехки,
стари дрешки,
от летопис във летопис
непоправимо точни,
умислено странствуващи
от залеза към изгрева,
във чудна безпосочност,
като извивки в бухналите дюни,
от топли ветрове люляни
в прегърнатите морски джунгли...
Клоун изумен съм,
в театър от абсурди
оплели паяжина в тъмният паваж
през тропащи копита на мустанги.
Савана ли съм станала,
или отново съм дъга,
такава шарена измислица,
играеща на сляпа баба със съдбата,
или на мен се паднаха капризните коне,
подскачащи на нишка от конопена коприва?
И както ми е приказно си мисля пак за теб,
непоносимо потопена в плазма алогична.
Вълшебни гласове ли търся,
увиснала в секундомера на тоя стих,
неподатлив за мисълта
или пак търся в детството следа,
докосвайки мънистените кестени на двора.
Грамада от предчувствия
в копринените пазви на съня,
от който бягам...
Допиши останалото няма сянко,
въздишките са водни кончета,
корабни субстанции материя,
надмогнали прераждането
стандартно пренаредили
опиянението,
препускащи копита,
крилати антиподи на онова,
което не е...
А утре, ще има ли утре,
след днес?..
Няма коментари:
Публикуване на коментар