Отварям небесата вярна на началото.
Със бързината на стрела пресичам самотата.
Ехтяща земно в паметта ти се завръщам.
Броя раздели натежали от бездомия.
Ти отсреща мълчиш в крепостта на безсилието.
Милостиво кадиш пред икони на идоли.
Липсва само мъгла да покрие следите ни,
но нали сме деца
безразлични от скитане.
Прегърни ме в съня разридана от полети.
Наречи ме душа, по бездомна от твоята.
Нарисувай ми бряг, там високо над бездната,
във вика на нощта търся своята истина...
Няма коментари:
Публикуване на коментар