...

Как тези планини във мрака се смаляват,

среднощна тишина, далечна звездна клада.

Измамливи рисунки на голото ми рамо,

и моя порив див, във който оживяваш.

Отвесът на живота в мочурище потъва,

сияещия хаос косите ми целува.

Гърдите ми разпръскват сияния игриви,

избухват от възторг във устните ти живи.

Във лава се превръщам, огниво на съдбата,

и пак съм твоя птица-ти орбита позната.

Пак раждаме вселени на времето във здрача,

ти моя свята обич, реалност  тъй позната...