Как тези планини във мрака се смаляват,
среднощна тишина, далечна звездна клада.
Измамливи рисунки на голото ми рамо,
и моя порив див, във който оживяваш.
Отвесът на живота в мочурище потъва,
сияещия хаос косите ми целува.
Гърдите ми разпръскват сияния игриви,
избухват от възторг във устните ти живи.
Във лава се
превръщам, огниво на съдбата,
и пак съм твоя птица-ти орбита позната.
Пак раждаме вселени на времето във здрача,
ти моя свята обич, реалност тъй позната...
Няма коментари:
Публикуване на коментар