ЛЯТОТО НА НАШАТА ЛЮБОВ..

Обичам да се връщам към спомена,

 за лятото на нашата любов.

Едно море, самотен плаж на север .

и дива жажда за живот.

Морето ни посрещна плахо,

и искаше да сме сами,

Аз знам, че там в дълбокото си ни усещаше

и знаеше, че тук една любов ще се роди.

Морето много тайни е събрало,

и нашата я взе и потопи,

 и никой не разбра какво ни бе то дало,

 във своята постеля от вълни.

В ония дни бе спряло времето,

затвори ни във малкият ни рай,

живеехме като герои в приказка..,

която още няма край.

 Палатката ни бе палат,

 от златен пясък  нашата градина

алеите от миди с перлен прах,

където си редяхме раковини.

Дворецът ни от пясък бе направен,

с високи кули, с крепостни стени,

 които вечер прилива отмиваше,

 като че искаше да ни освободи.

Свободни тръгвахме през дюните,

 безгрижни, боси, като две деца ,

с надеждата че ще открием в пясъка

заровената си мечта.

И всеки я откри във другия,

 внезапно някак осъзнал,

че тук на този плаж сред дюните,

сърцето си завинаги бе дал.

И в този миг на осъзнаване,

попаднахме във онзи свят,

във който всяка мисъл за отдаване,

бе тъй желаният ни грях.

Освободени от оковите

 на всичката ни сдържаност и свян ,

 захвърлихме завинаги покоя си,

оставихме веригите си.....Там.!

Небето беше ни свидетел,

а шаферки разпенени вълни

и морски кончета в карета ни отведоха

 в подводни, страстни дълбини.

Попаднахме във друго време

открихме нови светове

 в които друго не намерихме ,

 освен любов , наслада и..море..

Отпуснато прегърнати на плажа,

 без срам от свойта голота,

 препускахме по лунната пътека..,

 превърнахме я в път към вечността.

Звездите ни намигаха отгоре,

 щурците свиреха единственно за нас

 и чувствахме приятната умора,

последвала поредният екстаз.

Заспивахме , останали без сили

 а бризът ни повиваше едва ,

морето плахо ни целуваше

 с най нежната си приливна вълна.

Луната са отпусна уморено

загледана във нощното небе..

в очакване, да дойде изгрева

в тихо да се предаде…

Очаквана отдаденост,

необяснима прелест

на нашето безумие,венец

омайна синя песен

Морето ни редеше

Отдали себе си на Него,

във вечен плен

останахме си Там!!!

Мариян Недялков