***

Днес с теб общуват вихрите,

душо изгубена в мрака,
душо и днес непрегърната,

халите, зимни мъчители,

дето препускат 

из дивите степи на чувствата.

Колко остана от синият бисер,

сбиран в потока до извора?

Шепичка пясъчни рифове,

хвърлена там, във трънака

Нямо е в теб, безтегловно,

светлото твое начало,

още мъждука във облака,

 в синкав кръжец от страдания.

Нямо е в теб,  някак не живо,

Трябва ти малко надежда,

скрита от теб там във сивото,

дето мъглите всевластват.

Трябва ти мъничко щастие,

 бяла усмивка за дрешка,

 бягат от теб днеска римите,

оставаш душа ти..човешка..

***

Новини,

прочитам това

и онова,

огромно нищо 

се задава,

продухано от

зимни ветрове.

в орисания свят

мъртвешки злобен.

Зареждам

старото кюмбе,

със няколко минутни реда

 плява,

така живея ден,

за ден,

в страна наречена

 Прокобия.

Късметче ми е,

но защо,

ми се прииска да живея

във...НайРобия....

Да съм поне царица

 на пустинята,

лъвът да бъде моят цар,

със яки нокти,

хищник от порода,

възседнал пясъчния трон.

Дали ще ме превърне в палма,

икона сред оазисно море,

до него да царувам там,

на трона,

далеч от тия брегове...

***

Прашни улици, снежни безумици,

тъмен лед незатоплен от слънце,

бледи сенки на тъмни кръстовища,

кръстопъти белязани с мигове.

Пак се скитам и търся миражите,

заприличах на сянка от думи,

непристъпно си мое съкровище,

скрито в нежния блян на съня ми.

Онемели прозорците стенат,

непотърсени плачещи сънища,

и очаквам дълбоката бездна,

във която съм скрила дъха си..

***

Два реда

безадресни стълбове,

раздиращо човечни,

умиращи от безразличие,

в безлични сиви стрехи,

задъхани в цинизъм

 нелишен от смисъл,

във мигащите клепки

на няколко вселенски мисли.

Изчезвам. Начин няма.

Към всичко подозрителна.

Горчиво помъдряла.

Обичаща и мразеща.

Заровена във облак.

Олекнала от залеза,

на  толкова

разтапящи се изгреви.

Разбираш ли,

случайността е бреме,

във празното на дните

осъмваш непотребен.

Безсмисълен и празен.

Случаен до изгубване.

Препълнен си от чуждите,

ужасно празни думи.

И после опустяваш.

Приличащ на смокиня.

Безплоден си оставяш,

засветил от далечности,

копнежно невъзможен,

сред толкова обреченост.

***

Къде зимуват ветровете,

дъжда и степната роса,

навярно вплетени в косите,

на чудно приказна жена.

Къде вълните се разбиват,

във грохота на любовта,

навярно в нежността на дните,

събрани в твоята ръка...

Ти мое рамо в дни на горест,

дари ме с цялата любов,

на разцъфтяла зимна пролет,

сред люлякова тишина...

***

Ъгловатости 2

Той не е този,или онзи..Така му беше истинското име

-Той Василев Петров, а сестра му се казваше Тая-па Василева Петрова.. Баща им..беше еднояйчен близнак. Бяха се родили с брат му със залепени задници. Добре, че беше Симо- джибрето, дето имаше една малка, остра брадвичка и със замах, от раз ги раздели, 7 дни, след рожденния им ден, но това е друга история.. Следващата изповед беше насрочена за вторник в 11ч. Той се приготвяше вече. Знаеше, че ще е по-дълга сесия и беше донесъл едно колело от вагон, за да го ползва, вместо столче. Искаше да седи и да се изповядва, както го правят в кабинката../не тази, на лифта/ За харизматия, боядиса водосточната тръба в жълто и нарисува няколко лилави саксофона по дължина. Хубавото на тази ъгловата изповед беше, че беше на открито и дори от притеснение да пръдне, вятърът щеше да го отвее..Знаеше го..

А

Пак Тя-Василева Петрова, лъсна теракота до блясък и си спомни за Даниел Стийл, ама какъв стил само, до блясък...

Остана едно петно в крайния ъгъл, но тя го прие като знак от отвъдното, защото си падаше по Хара Кришна и вярваше в прераждането. Затова приемаше рождените дни като недоразумение, в което Симо джибрито имаше кармична връзка с Той- Василев Петров, която Тя, същата трябваше да изчисти енергийно с няколко котешки косъма събрани от черга изтъкана по тъмна доба, в полунощ, преди деня на благодарността...

Л

Звездичката, пристигнала от съзвездието Косите на Вероника, запя там, от другата страна на ъгъла, между ъгъла и водосточната тръба.. любимите си Цигански напеви от Сарасате..В тези напеви не се пееше само за цигани...

Пееше се и за един Българин, дето набил един циганин, защото се ядосал, че циганинът, му откраднал тока и бурканите със зимнина... Той Василев Петров слушаше, но ако му станеше много, или повече..беше си приготвил един биберон, останал от сестра му Тая-па Василева Петрова и мислеше, че би могъл да го метне зад ъгъла, като знак, че звездичката трябва да спре...

А

Тя, па Тая Василева Петрова, беше свикнала с лиричните му превъплъщения, затова премига и кихна няколко пъти, беше алергична към всякакви коси, но това не пречеше да се любува на своите, защото си беше Тя. Циганското в цялата история беше българско, също като бурканите на Той, ежегодно затваряни и консервирани в онзи кораб, за който писал Хектор Мало. Той си беше Реми, имаше връзка с кухнята, затова вечер подрънквайки на китара ухаеше на сръбска скара и балкански темперамент, който оцветяваше безцветния западен манталитет, вонящ на демократични пристъпи от свободомислие, поради липса на зимнина, нехаещ за проблемите свързани с международните отношения.

Реми , в случая нямаше нищо общо с Василев Петров,но...

па Тая Василева Петрова каквато беше гадна, искаше да унизи брата си, от който роди наскоро близнаци.

Пак Тая

Тя умираше за звезди, вятърни мелници и пустинни пясъци, но заради Сърасате предпочиташе катуни, мургави мъже и мустакати сънища…затова бурканите държеше в старата ракла с раковините, семейна реликва от незапомнено време…сигурен знак за не беше ъгъла, на който поверваше най големите си грехове…така и ставаше въртеливо звездно, а Той

в своята несигурност трудно долавяше вибриращото вибрато на цигулката, дело на Амати, който нищо не разбирал от напеви, цигани и българи, защото бил италианец…

Л

Той обичаше да мечтае на полянката с киселец. Лягаше в киселеца и се опитваше да разбере, защо мъглата пречи на очите да виждат..Защо улиците не са, като навити, хоризонтални спирали и къщите да висят, като уморени прилепи. След това отиваше на детската площадка, люлееше празната люлка и се чудеше, дали да мисли за момичето, което обичаше мургави мъже с черни,кожени якета, дето изглеждаха така, сякаш никога, за нищо не биха плакали,..или да прочете на мандахерцащата се люлка последната си приказка..''Възход и падение на партизанките'' ..Чувстваше се, като забравен акумулатор в багажника на някой още по забравен Москвич 412-линейка..Единственото спасение беше, да поговори с нея там, зад ъгъла..Да и разкаже, как веднъж беше гледал нейния прозорец цяла вечер, скрит в клоните на мушмулата..Колко беше добър,как веднъж беше вързал на гъба си с корабно въже, един стенен часовник с махало и така всички зад него виждаха колко е часът..Това искаше да и изповяда..зад ъгъла, но тази гадна водосточна тръба му пречеше..Мислеше си, че вероятно ще увие думите му..и ще ги промени..Беше му безнадеждно ламаринено...

А

Ненавиждаше ламариненото му състояние, а киселеца в задния двор, вгорчаваше маргаритките с пеперудени крилца, Балзак и идеше в повечко, защото беше далече от френски манталитет, с който проститутките обслужваха страниците на не един класически жанр…предпочиташе Скитника между звездите, далеч по реален от детска плошадка с мухлясали мушмули стъпкани от небрежните хлапета…изповедите бяха за катедралните кюрета, мрънкащи неразбрани молитви, щедро размахвайки интулгенции…затова се метна на колелото, онова, което все обещаваха да купят друг път, отпраши назад към времето, в което корабите имаха алени платна, а капитани им бяха поне принцове…

Той...и говореше за Москвич 412, караше си Бавареца, а Тя...имаше само транзистор Ехо, няколко вълшебни ореха пълни с изненадващо феерични дрехи на феи, тиква дето става на каляска , мишки в килера, плюс мустакат плъх за кочиаш.., а, да..и леля вампирка.

После се сдобриха, преди да се скарат отново..заради децата..:)

***

пак е снежна..зима...:)

имам капишонче,

със едно пампонче,

топли ми главата,

радост за душата,

днес ще се посмея

и ще ви разсея,

туй е стих опасен,

като грип заразен :)

Хайде хубави уикенди и банго бацили :)