***

Среднощни измислици, по текст от любима песен...

Не, не ще говоря за любов,

не ме целувай,

поискай с теб да полетя..

И ме сънувай.

Във шепота на кротките вълни,

ще ти говоря за любов...

А ти тъгувай!

Тъгувай за омайните звезди,

за оня плиснал звездопад

надеждите ни в изгрева погребал

Макар веднъж...

Единствен път...

Ще ти говоря за любов...

А ти сънувай...

Оная прецъфтяла ръж...

В която любовта кипеше като вино…


https://www.youtube.com/watch?v=rAR9ubJGUEg

***

Немилостиво си  кипящо  мое неразумие,

отронено в най лунна нощ,

под покривалото на девствено безумие,

опазило сърцето и умът.

Нехайно възродило своето роптание,

отхвърлило крещящия покой на весел ден,

отровата погълнало на  дрипи омърсени,

във тайнствения посребрен потаен  лунен кът.

На сто звезди галактиките прекосили,

на истината във безпомощния вик,

дочакало  несъвършенството непоклатимо на сумрака.

Изстрадано във кратък земен миг.

В безпътицата на оная бледа сянка,

по призрачна от мантия на шут.

Потърсило закрила във лъжата,

във хладната насмешка на съня.

Непоклатимо си ти, мое неразумие.

Затова си скъпоценност, сблъсък, акростих.

Жримуняшка

 „Безполезните закони отслабват нужните закони.”

 Шарл де Монтескьо

Такова ми е изборно, най-изворно,

почти като в  педагогическа поема,

по Макаренко ще възпитам мойто племе,

дано по бързо се съвземе.

Избива ме на мисли, ах дано

засрамя някой ден и Монтескьо.

Събуждам се, а вънка майско утро,

почти по обед, с аромат познат,

кафе  на някаква мансарда пие,

съседа ми, най-гадно синеок.

Щастлив е знам, не му е трудно,

най-трудното е пак за мен.

Напират междуречия от Тигър и Ефрат

в гърдите си не мож се  поберат.

Къдриците ми шеметно се вият,

като абсурдни черноморски знамена

Ще съчиня поема на поемите а вие,

три пъти се ритнете във...носа.

Изпих нектарна  римунашка днес,

така поетите не ще да ме надничат,

метафорите често си приличат.

Ай що съм толкова добра богиня,

най- вдъхновенна Анна от морето,

за слава Божия  записана със име на небето!

Жримуняшка - закон за защита на авторското право в моя случай

Дали ме помниш

Дали ме помниш.

Аз съм изненадата,

в която ме превърна здрача.

Шега от лабиринта на забравата,

безочлива, като пустинно лято.

Прохлада бях преди да се роди лъжата,

за теб разбърках шепа звезден прах

целунат в слънчевия вишнев цвят

на ранина усмихнал тишината.

Във тътена на нереалното привличане,

миражно мълчалива дебнеше луната,

лъжливата и същност на весталка,

фатално грохота ломеше там сред мрака.

Абсурдите помитаха  платната,

на корабите в пустота замрели.

Дали ме помниш.

Буден ме сънуваше.

Във тялото ми впиваше забравата.

Достигнал невъзможната си истина.

Утайка пиеш мислейки за мене...

***

Гръм някъде удари,

заора небето...

Отвъд възторга блесна синева,

дъгата  забленува за простори,

пречистена потъна във  дъжда.

Изтече той капчуков издълбокото,

пророни омагьосани сълзи

и втурна се подир  цвета  виолетов,

залюбил многоцветните лъчи.

Високо, сред вихрушките на тайнството,

земята потрепера от любов,

зачена спотаената мечтателност,

на най-мънистения небосвод.

Дъждовно ме проникна, вля се в мене,

стихийно облада ме  фавн похотлив.

От свян притихна самодивското във мене.

В гърма на облака се скри.

Прониза ме, светкавица вибрираща,

пробудена обгърна ме вълна,

в морето на изстраданата истина,

светлинно пееше за мен дъжда.

staccato

Мълчиш..

през седем морета

седем сълзи

в окото на бурята

мрак и мъгли

лагуна целуната

пробуден клавиш

стакато  светлинно

мастилен сюрприз

лъжата изречена

скрита във роза

следите  мънистени 

лунен прашец

сълзите приутринни,

перлен акорд

мечти, голи истини

думите мит...

Сърцето  реди луноходите пак

не ще те оставя.

Ти обич си...

Аз знак...

Виж сенките крият очите ни...

Сън...

Обвивам те плътно в косите си

прозрачно видение

чаша и звън...

staccato 

 муз. стакато; отсечен, отчетливо изсвирен.

***

Това хвърчило заора небето,

изпъна грива като Буцефал,

подобно мълния препусна през морето,

докосната светкавицата скитница замря.

Удари гръм, а ехото изчезна,

потъна в ириса изгрял с нощта,

мигът изчезна раждайки надежда,

облечена  във дръзка красота.

Вън някъде на края на безкрая съществува,

едно бистро на кръстопът.

И като режисирана поема

мъглявините сто симфонии редят.

Кафето е за трима, със оркестър,

хвърчилото декор от сбъднат филм,

а острова е като топка снежна,

симфония от многоточия и...дим…