толкова някога, в моя евангелски период
****
Като прашинки мънички във буря ни носи урагана на живота.
Захваща ни и ни помита , играе си със нас, като шега.
На бурята шегите са жестоки, надсмиват се над нашите съдби, като паяжина ни оплитат във грехове във беди.
Сами избираме живота си, духът ни жалостно тъжи и пленници сме
на лъжата, която злото сътвори…
Навън е нощ. Заспала е земята.
Отрудена, студена, бездиханна.
Светът е мрак, а мракът страх.
Сърцето мъката превзема.
Кошмарно се върти кълбото на нашия живот
В стенание душата е обвита. Каква съдба...
Къде е скрито разковничето на живот суетен,
или разкъсаната струна на нечие сърце,
което някой стъпкал е с нозете си...
Любов!
Аз цял живот те търсих.
Отворена, задъхана и жива.
Любов!
Ти беше песен.
Мелодия извираща и мила.
Любов!
Ти ме понесе цяла,
на твоите развихрени криле.
И бях като небесна манна,
готова за света да се даде.
Аз търсих те. И те намерих.
Но не в човешкото лице.
До мене ти полекичко приседна
и стопли моето сърце.
Любов!
Ти слезе от небето,
безкрайно честа и добра.
Докосна Бог с духа си битието,
на моята изстрадала душа.
Полека, сякаш от
далеко
ме стоплиха библейските слова,
мир духовен, лъч небесен,
проникна в моята тъма...
Сама съм в мрака.
Нощта потъва в бледолунна орисия,
но твоя Святий Дух Иисусе,
облива моята душа.
И виждам Твоя кръст и Твойта болка.
Сега разбирам те добре,
Ти как обичал си човека,
който за смърт разпъна те.
Ти ни обикна и ни даде любовта си.
Как ний я стъпкахме в калта.
Ти ни обикна и ни даде вечността си..
С какво заслужихме това..
Аз моля те, Пресветлий Боже,
дари ме с Твойта доброта,
аз моля да съм като Тебе,
за да прегърна и нощта.
Нощта в която без надежда,
се скитат живи същества.
И търсят те любов човешка,
която нейде отлетя.
Аз бих им дала свойта обич.
Любов –от Твоята любов.
Бих им донесла Твойто слово.
О, как обичам го сега.
То е така безкрайно, ново,
запалва хиляди слънца.
И те огряват тъмнината.
И те са лъч от вечността.
Защото Ти си светлината,
сияеща над скръбната земя.
