Не стъмва

От чакане платната избледняха.

На гларус заприлича вечерта.

Морето все така вилнее,

прибоя не нашепва чудеса.

Вълшебни са вълните във косите ти.

Все тъй сребреят, сняг и дим.

Скалите са от слънце озарени,

край мачтите на кораба незрим.

Пътуваме към призрачния остров.

Мъглите скриват горестта.

Очите са все тъй до болка сини,

небесни като нашата мечта.

Не стъмва, звездопада оживава.

Все тъй се носи песента.

По дирите ни корабчето плува,

в най чистите води на любовта.

Господарят на небивалите невъзможности

Спомен е съня. Връщане към несътворената мисъл.

Преходно начало, дълбоко изтръгнато от нищото, в което потъвам.

Ден втори.

Първия е в утробата на земята, огнен и първичен, като семе обвито в яйчена черупка.

Никой идва, живее, богатее, събира, обича, мрази, убива и си отива.

В нищото което е някъде в нещото.

Алюзията на обреченото мечтание за безсмъртие.

Нощни вопли в трансцендентална черупка на битието. Помисли в часа на Бика.

Разговор в себе си са за себе си.

Мършава сеч победила непобеденото.

Исках да разкажа за друго.

За горската поляна с нежен мъх, пърхащ пеперудено по тялото ми.

За соления вкус на морето и алчната ласка на вълните, поглъщащи брега и бедрата ми.

Или за синьото на синьото в най-синята дълбина на небесата.

Бумти кюмбето в стаята пропита от тежък наслоен прах.

Стените глухо простенват.

Прозореца поглежда към света и мълчи.

Надеждата проскърцва като чакрък на кладенец.

Кафето горчи.

Поставям поредното  дръвце в огъня, за да не замръзна съвсем.

Цепеница пробожда ръката ми.

Трънче някакво, но боли.

Взирам се и го вадя със зъби.

Все още имам  такива.

Усмихвам се

Живота е магия.

Само трябва да си вълшебник, за да продължиш.

Към себе си и към Него.

Господарят на небивалите невъзможности.

Малинка за мен, малинка за теб

Родя ли се отново ще съм стих.

Малинка  славна ще получа.

Напук на поетичния триптих,

приливащ от вековна скука.

Най-търсените рими ще редя,

поглеждайки във кухнята преляла,

от мазни манджи с мерудиен вкус

полети с ала бала, бла бла ала.

Геройски ще се възкача на трона,

като нахакана мадона,

във чашата  ще  ви налея лют абсент,

отрова ще досипя за награда.

А после атипично ще се влея

в задругата на най-досадната тълпа.

И с Хамлетовска мъдрост ще открия,

да бъда или не все на върха.

Припев

Пътя препуска през мене,

изстинал от орис жигосана,

белязан от тръни и спомени,

стопен в сивотата позната.

Стърнище посято със рани,

потънало в алени макове,

Жар птица в неволята пратеник,

разцъфнала вяра в душата.

Ръката ти, мое докосване,

предел във предела на времето,

прегръщам те, мое очакване,

най-странният припев в сърцето.

Поетичен миг

Поезията превръщам във любов,

акорд лишен от сбъднати нюанси,

целунат порив на един живот,

невидимо докоснал романтичката Еос.

Най- сънния прошепнат звук китарен,

преливащ зов от други светове,

в предела от безбройни невъзможности,

във най- възможния ми влюбен ден.

Живот във тайните на синьото,

вкусът ти често е горчив,

пелинът сладък на заблудата,

изпивам днес. Целувам  те мой миг.

Фъстъченото

Фъстъченото утро
засвистя

разрошено...

Лисанка се облиза омагьосано.

В гората Снежко беше

разцъфтял...

Под шипковия храст,

капинов карнавал.

От приказки незнайни

вятъра изплете

пъстър кош...

Обви нивята в  снеговит

разкош...

Препусна колесница 

в тигровия лес.

Изви се глъчна песен, 

усмихна се нощта...

И пак ни изненада на живо

 любовта...

Фастъчено ми стана,

със сладко от малини,

във боровинкав микс,

със устни от смокини.

Затова сега млекцето си

притоплям...

И вдишвам пролетта,

сред приливите морски...

Елате ни на гости

Адам след края на света,

до него Ева - изкусителката.

Нов вид след сетния потоп,

на ябълки не се наситил.

Играе си Твореца с тях,

земляните са само гости

във динозавърския свят.

Табела с надпис под наслов:

" Елате ни на гости"