НАРИЧАНЕ

БЕЗ ДЪХ

Неизбежно

Порив мой неизбежно есенен
със привкус на кафе и тъга,
струйка сребърен дъжд във косите ти,
а на устните късче дъга…

Пристан мой, неизбежно спасителен,
като тиха въздишка в деня,
като пламък искрящ във косите ми,
като стон на любяща жена…

Неизбежният шепот и вричане,
като шум от далечна вълна,
с теб догонвам мираж, или истина
листопадно ни пее дъжда…

Тази наша истина-неистина
дето тича по прашните пътища
знойна, разголена...
Поизпечена, недоизречена !
Загнездила се в сърцата ни като жилав корен !
Как да го изтръгнем като е дал живот на лъжата ни ! 

"Аз съм в твоят ден, ти си в моите мисли "

Н. П.

Ще бъде нощ,
а тебе няма да те има...
Ще свети пак звезда на небосклона
луната облак ще закрие,
а тебе няма да те има.

Сама ще съм
загледана в звездата.
Дали за тебе ще тъгувам
или в пространството ще търся
отново пак пустиня и миражи....

Ще бъде нощ...
И влюбени жени ще има,
очакващи
и стенещи от обич,
които пак ще гонят ветровете...

Ще бъда с тях,
но нещо в мене бавно ще изтлява,
като огнище,
въгленче в което няма
и няма да ме има...

И моята надежда
като пометена от взрив ще се удари
в металният отблясък от стомана,
в метежният порой от безнадежност,
за да притихне покрай посребрени клони
и да угасне в някой
мрачен извор
и няма да ме има...

Ще бъде нощ!
Луна ще има!
Сеното юлско ще ухае!
Звездите ще се смеят! 
 А тебе... няма да те има!