***

Морето сълза е от небето,

дълбокото мидено е,

солено като Гоморски стълб..

Защо ни е топлината,

щом мръзнем като пустинни айсберги,

в долината на изстраданите възторзи...

***

Живее си пчелица

в росната тревица,

кихна и се прероди в мушица,

тая ми пчелица :)

хрумко

***

Само бъди силен и твърде дързостен..

Вярвай

  

Корона сложи си смъртта,

облечена в одежда черна,

разшета се навред в света,

оплела страшната си мрежа.

Преди бе древната змия,

съблазън в райската градина,

а днес е видно, Сатана,

злокобно предизвикал криза.

Ако си безнадежден и унил,

спасение търси в небето,

духът си презареди,

надежда с вяра във сърцето.

Човеко , сътворен по образ Божий,

Адаме, плът недей бъди!

Духът Свят нека тебе води,

към свойте светли висини!

Полъх от висините

Реших за Андите да пиша,

във оня древен птичи свят,

кондорите да са ми спътник,

във тоз свободен необят.

Нарамих две торби с надежди,

възседнах звезден вихрогон

и ето ми на Макчу Пикчу,

тоз връх ми стана тих заслон.

Див вятър шепне ми легенди,

възпява древните земи,

запява за ония сенки,

зазидани в миражни дни.

Дали ще се усмихвам кротко,

приела своята съдба,

или ще търся тук находка,

короната на легендарен принц.

Във мрачините дебнат пуми,

нашествие , фатални дни,

но мъдростта ме днес споходи,

там звезден лъх ме озари.

***

Ти моя жажда за живот

със дъх на пролет,

пленявай се от тази красота

наследница на дълговечни рими

във слънчевата памет деня.

На бой със времето не се обричай,

безпаметното в тайна заключи,

мечтите ти прииждат озарени,

от приказно невидими лъчи.

Желанията даряват словеса

на толкова невидими творения,

но ти поете откровение търси

в светлика плах на нечии очи...

***

Душата запламтя заоблачена,

луната включи фазов ток.

Подарък звезден от небето,

в което непростена изгорях.

Коравото сърце бодли наостри,

разсипано от разпилени дни,

припламват там недели раздвоени,

потънали във моите лъжи.

Човешкото във мен догаря,

небесното припява в хор,

коравото му дъно се разтвори,

във тънкорогия вселенски пир.

Трябва да е било любов

По време на холера-не,

любов по време на корона,

едни такива брегове,

натъпкани с безлики хора.

Една целувка ми дари,

да те усетя пак пулсиращ,

и мътните ме взели - ветрове,

да те прегърна с порива предишен.

Мъгливо заскрежените души,

във примката на своятата уплаха,

мижат с отворени очи,

заровили сърцата си във мрака...