Някъде където

Дъждът без звук е,

нищо че е бос,

донася повей

на цъфтящи теменуги...

посоките са често кръстопът,

във немия отрязък

от презряло време...

камбанки звъннали

на раменете ни тежат,

изпуснали въздишки

в чаши с две кафета,

дълбоки небеса

над нас валят

дълбоки преспи

в цветни въртележки...

и тъй по друмищата

чакаме нощта,

да ни прегърне с влажни ласки..

във тъмното мълчим,

останали без глас

а вън светлее ли,

светлее...

Слънце...

Самотното пътуване ще свърши знам,

импресии във синьо,

стоплили гръдта ни,

кенари кехлибарени,

със винен вкус

и ягодова пролет,

цъфнала сред ветровете...

Там някъде където...

Поляни с дивни цветове

грижливо ще ни подслонят...

Побързай време,

на съдбите кръстопът,

и няма време...

няма време...

на Лу, на мен подобен..бе...

***

на Лу

Дъждът бил бос,

съвсем без многоточия,

прозрачен скитник

между световете,

измислица заради мен,

за да се скрие във очите ти...

да седне върху облака на мислите,

за да ме охлади,

за да ме сбъдне,

да ме смали да смръзване,

преди да се разбия в плочника...

***

Мокър ден

плисват в очите

дъждове

от сняг

без цветове

обливат ме

неузрели фантоми

свобода.

После водни лилии

прецъфтяват,

отворени като устни,

уязвимо безгрешни,

оцелели

сред лавандуловите полянки,

на няколко недописани

разполовени

недомислици.

Ще те докосна...

Беззвучно е...

Затворено

като ненужна метафора...

И никой нищо не разбира...

***

Ръцете ми весла са,

потопени в море от мляко...

това го помниш...

Мое е!

Но не знаеш,

за мен си

едно цялостно млечно потапяне...

***

Нищо не казвай

преди полунощ,

кехлебарен сняг си,

в приливен сън...

Чаша Джемисън...

без теб,

по истинска от мъглата...

в мен,

Чаша Джемисън...

без теб,

разплискан сняг

върху бялата покривка

на нощта...

***

Тази нощ

искам да съм прищявка,

от недочетена книга,

или пясъчен стълб,

пълен с медни пити,

после ще чакам вятъра

да ме вкуси.

Ще ухая на ручей,

ще те примамя с песен,

знаеш не мога да пея,

ще те разтанцувам,

а ти ще мълчиш

с виновен поглед.

Остани,

имам топли устни,

пръсти от коприна,

косите ми са вероникови,

пълна съм с тишини,

ще ме познаеш

когато

те вдъхна прошепнат и мой.

В градината на ароматите,

ще сме водни лилии...

***

Голотъмна нощ,

несвечерена...

Ето ме,

тук съм

и не съм тук.

Рисувам мисли,

белязани многоточия,

точно на брега,

нарисуван от теб.

Полъхваш ме...

Милвам те...

Били сме линии,

люляни от въздишки,

изгърбени просяци,

полудели от обичане,

без обич...

Докоснахме се лунно,

лекокрили шашовци,

омагьосали безумието,

акустика при пълно безветрие,

превърнали болката в любов...

Прегръщаш ме...

Прегръщам те...

Светим...