никаквото

Нощ денувам,

Яворов къде е?

Стълба все нагоре, после нанадоле...

Перлен свят покрит със сто неволи,

пясък в чепиците, люспи във зениците.

Чакам либе моста за премине,

чакам …есента да си замине.

Толкова огньове днес запалих,

плисна слънце

аз не се удавих.

Облаците в синьо оживяха,

морското във мен раздвижи мрака.

Цяла ескадрила от комари,

искаше лицето ми да пали.

Заиграх се в локвичката кална,

огледално в мен погледна светофара.

Пропътувах пътища незнайни.

Преоткрих нечаканите тайни.

Спънах се на прага на вратата,

тъй е, като кабел злостен мене чака.

Врътнах няколко масура къдри,

кеф ми стана с таз коса пречудна.

А сега..сега ще лапна нещо вкусно.

Хрускам някакви пилети омазнени.

Днес не съм богиня ...ко ми дреме...

***

Я ахмади,

пустинен вятър в пясъчни обкови,

причастие в един надменен свят,

по пуст и от пустиня...

тебе чакам,

отвъд неуловимото,

което дебне,

в обсебващата милостиня на оазиса.

Не ме пленявай,

съществувам,

във сенките на тайните.

Взривявай зримото,

крайбрежните миражи оживяват,

набръчкани от гузното си минало.

Я ахмади,

ветрец от сухи листи,

на никому ненужно суеверие,

забравям те,

ти всъщност си илюзия,

необратим завършек,

крясък тъй пустинен.

я ахмади от арабски - ти поласкания

***

Налей ми някакво кафе,

мъгливо ми е пред очите,

любовната ми мисъл отлете,

възвърна се сред трепетните.

Налей ми мъничко възторг,

във тая утрин с цвят на вишня,

сред есенния ветроход,

несретно слънчево мънисто.

Очи отварям  - в тях небе,

кристали в него оживяват,

дали защото съм дете,

повярвах в ангелите бели.

Или защото съм жена,

в сърцето ми трепти въздишка,

светът е шарено кълбо,

а моя свят е антикварен.

Налей ми Божия любов,

там искам да намеря обич,

очи отварям, ти сърце,

сърце, ти днес недей умира.

***

Очакване. Въздишка.

Скрижали пустошта оцветили.

Миг. Осезание.

Вълна понесла себе си над желанията.

Време. Отрязък блед в синевата.

Кратко присъствие. Оазис крайбрежен.

Все така обичта ме спохожда. Пустинно.

Бягам просеща.

Милостиня поднесена даром...

***

Все тая ничия земя зефира гали,

на морската мъгла омарата 

размива хоризонта оголял от спомени.

Най бляскавата същност на деня

абсурдно приликите разводнява,

различната ми същност след нощта

в червени сенки се смалява.

За листопада шепне тишината.

И той в червено,  огнена палитра.

Запалил огънче в сърцето,

сред звездните въздишки на листака.

Две устни във потайност зашептели,

на утринната хлад дарили ласка,

целуваха вълните укротени

във дълбините на магията позната.

Все тая ефимерност  ничия,

внезапно разсъблякла страст вълшебна.

Във пламъка на неизбежна изнемога

дарява ме със  слънце

среднощен пир във утринта мъглива...

***

Повя есеняка нашепвайки тайни,

пилигрим галактически уморен от безумия,

във безпътния свят на човешките драми,

носещ кръста от мисли еретично съдбовни.

Крия своите илюзии в скрития повей.

Вятър зъзне в оковите на лиричния спомен.

Всеки порив е истина, скален гълъб прокуден,

Есен, цветно причастие клада парещо лумнала.

Към... поезията с благодарност

Мое убежище,

ти си Вселена,

кътче от райски простори,

грохот на мълния

извор чутовен,

думи предвечни,

влюбено в слънцето Време.

В тебе замирам,

скитнице смугла,

повей от зимните хали.

Мое прибежище,

Божие семе,

в най-благодатната есен...