Прозрачна тишина, щурците внезапно замлъкнаха, морето полюшкваше тъмни води , босите ми
крака потъваха в мокрия пясък.
Толкова дълго бях чакала мига. Този бряг така
познат. Очертанията губещи се в тъмнината, луната, елипса пустинно надничаше
мъглива, празна, като забулено лице на грешница. Далечни звезди. Очарованието
изчезна. Затворих очи. Тишина и екот.
Гласът ти в далекото чезнещ и тих, твоя
глас. Морето ме погледна с досада. Бавно отдалечи хоризонта за да ми докаже, че
земята е кръгла. Полунощ.
Караваната изглежда самотна, мижавата лампа отпред
треперливо клати кандилото на светлинното недоразумение, пазещо ни от някого.
Мокра съм. Влагата капе по косите ми, замръзвам.
Спящи мъже с дъх на желание,
какавиди, пеперудите в тях смълчани треперят между яките им бедра.
Искам да те
чувам. Аз съм. Не, не казвай, че морето е шибано, то е истинско, световете в
него са като пояси в луните на планетарните простори, по тях се спускат
ангелите, влюбени в котвената същност на необозримото.
Полунощ е. Времето не
лети.
Говорим.
Мълчим.
Въздишка, хиляди
пъти заглушена от съдбата.
Помня, ти знаеш ли?
Да, знаеш. Гледай ме, аз съм.
Толкова е топло сърцето ми. Почти до твоето. Някъде там, между бреговете на
сенките, претичващи между сенки, над сенки.
Преобразява се наоколо, влагата
загубва перления цвят, обвива ме в сребрист воал от синкави кристали.
Чуваш ли
ме? Усмирена и твоя.
Утре. Поглеждам телефона. 00. 36 мин.
Говорихме дълго.
Ти
изчезна.
Проблесна фар посред ничия земя.
Огледах се.
Часовника пое към утрото.
Изгубих се в плаващите пясъци на нищото, което бе приютило любовта ми.
Вълните утихнаха.
Нощта в часа на Бика.
Моята нощ с теб Море...
.jpg)