***

Така ми е утринно, лъчисто и чисто

просторът ме кани-ела.

Поскитай под моите сводове бистри,

наливай в сърцето си жива вода.

Усмихната свежест от  морските щерни,

отпивай на глътки, какъв благодат,

преди да изчезнат последните есени,

преди да изчезне любимия бряг.

Предчувствана сладост отвътре ме гали,

любовно ми шепне прохладния бриз,

кръжат като облаци чайките бели,

ухае на мидени устни проронили,

бисерни капки екстаз.

Отвъд хоризонта любовно проблясват

сноп купидонови бързи стрели.

***

Понякога потъвам в тишината си.

Така ми е тясно в дома,

потъвам и търся ръката ти,

в тихия танц на дъжда.

При теб се завръщам пробудена,

твоето име мълвя,

притичват забързани залези,

над нашите земни тела.

И живи сме, пъстри и дъхави,

по живи от буйнал поток,

а тези оранжеви приливи

туптящо в сърцата искрят.

И как е възторжено в мене,

препускам през тебе живот.

Обичам те преходност с лудия порив,

на цъфнала пролет сред леден потоп.

***

Такава съм, среднощна.

Плетеница от бездумия.

Не знам какво е чаромат,

вдъхвам аромат от жълта дюля.

Предчувствам катаклизмите.

Долавям песнопенията

заключени в просторите,

прогонвам земните мъгли,

дарявам новолунията на порива.

Потапям се в невидима във хладните усои,

мидено потайниче от светове изгубени,

тайнствена въздишка скрита в залеза,

несънувана мелодия отколешна,

прелетяла мълчешком през  нечий спомен.

Изповед

Харизмата дарила ме е с чар,

сезоните ми дадоха опора,

морето ме обсипа с водорасли,

в разплетените дебри от безумия.

Завърнах се от другия живот,

небесните врати затръшнах,

прегърнах кадифения възторг,

на пясъка вълшебствата обгърнал.

Немирна като бликнала сълза

удавила възторга си  в тъгата,

препускам неуморно към степта,

трагична участ, песен недопята.

Убежище за мен си ти Любов.

приемам те като светиня,

изгарям в теб като звезда,

преди да падна, теб намирам.

Яко ми е

Отворя ли сутрин очи се превръщам в маймуна,

пускам стария прашен бъбривец

и попадам във джунгла.

Новините ми стягат стомаха във стрес.

Емигратни, горили , после уличен пес.

Разтревожени майки и убити мечти.

Неграмотни студенти, яздят яки коли.

Отвратителни мутри от екрана сумтят,

обещаван ни хляб , а в душите им смрад.

Изгладнели , настръхнали тъпи лица.

Де е мойта България, кой я срина в прахта.

Кой излапа съдбата на народа ни клет,

кой направи ни просяци със безумни мечти,

кой продаде земята ни на хиените зли.

Вредом цигански сборища пълни с мъка и срам,

няма никаква нация, прокълната съдба,

демокрация някаква, туй е яка лъжа.

Всичко долно и гнусно тук е в мойта Родина.

Ненаситни продажници и мухлясали баби,

все зомбирани гарги грачат грозно навън.

Кой ни вкара във мрака на тревожния сън.

Но си имаме знаме със много звезди,

колко тъжно ни пеят тия родни гори.

Изкурубени  къщи във селата заклани,

всичко в зейнали рани, всичко в грозна тъма.

Протестанти да станем, та дано ни нахранят,

емисарите яхнали нашата вяра,

по-безумни да станем,

но богати с пари.

А България де е!

Облак горе лети,

не е бял, а прозрачен като стъклена пещ.

Който няма Родина е обречен човек.

Който няма и вяра е безумец във грях.

Боже който те няма, завърни се при нас!

Все по яко ми става, пия малко боза.

После вдигам главата си.

И ухилвам се яко.

Знам си тука урока, кой намига ми там!

Аз съм българче весело и умирам от срам!

Без родина и дом. Ще науча английски.

Туй е яко нали, зная малко и руски,

ей така за очи.
Зер така е престижно,
как се пише любов? 
Май че беше латиница,
май че вече е дим,
кво ви пука бе българи,
аре стига!
Amen!

Ще запаля цигара,

Май че петък е днеска.

дайте тука кафето,

че се гмурвам във фейса!

Лилия

Завърнах се в живота си

през портите на времето,

скрижали скрити носех

в изнурената душа,

достигнах мълчалива висините,

в жестока битка с моето сърце.

Днес съм жива безутешна лилия,

разцъфнала във бяла чистота,

на никому ненужна плуваща идилия,

донесла на реката бяла красота.

Не питайте кому дарено е, кому отнето.

Живеем във жестоки времена.

Но огнения спомен за небето,

напомня ми за изворна вода.

И ставам все по бяла от възторга.

И все по-чиста в ада огледален на нощта,

аз имам своята изстрадана надежда,

аз имам своя поглед и мечта.

Затова гори ме в любовта си луднало начало,

имам корени на плачеща върба,

от чистите води отпивам свойта истина

И  обичта си бяла   дарявам на света!

Прегръдка

На Евгени Цекин посвещавам

Така е тиха есента,

без слънчеви светкавици,

без пламнали безумия.

Притихнала във моята тъга,

като въздишка пожълтяла от мечтания.

Затова ме гали твоето присъствие,

невидимо далечно ме прегръщаш

Далечно и невидимо прегърнах те!