Вратата през която влиза времето

преди да ме заключи мрака

в прегръдката си преднамерена

в нечакания час на чудесата.

Копнежно

Сътворих те от просторите изгубени,

влажни пориви и южни пълнолуния,

от усмивката на влюбеното слънце,

от възторжения прилив на вълните.

Аз съм горест,

а ти неизплакан спомен,

моята въздишка премаляла от безумие.

Мой си, неизплакан лист отронен,

в пясъчните ми невидими бездумия.

Имала съм те в градините,

взривени от роса,

в шепота на падащите аромати.

Пих те до насита,

сред тревите  залудели от дъжда,

и в поляните със есенна позлата.

Във негата топла на нощта,

мой си, влюбен, буреносен,

мой си във приливащата алчност на деня,

в сенките рисувани по пладне, пеперудени.

Мой си, коленичил в пепелта,

степния пожар превърнал в птица,

сътворена изворна мелодия в степта,

от сълзите на  разплакана жена.

Твоя съм, по бяла от девица,

несънуван пролетен кипеж,

преклони лице над мен. Ще те целуна.

Мое разбушувано море.Ти мой копнеж.

Недописано

Тази вечер ще оставя вратата отворена,

ще е лунно, ще се ровим в угаснали спомени.

Ти ще седнеш невидим в нозете ми есенни,

ще усетим как узряват последните кестени.

По устните сенките звездни ще паднат,

ще настръхваме дръзко във мрака прохладен.

Ще разпръскваме влюбена нежност в прозорците,

листопадни огньове ще подпалим в огнищата.

Ще е тайнствена приказка във сърцата написана,

нямо, тихо обричане в небесата заключено.

Ще е просто и ясно като северен вятър,

ние сме скитащи облаци,

помъдрели мечтатели.

Изповедта на една бивша русалка

Във личен план съм безобидна,

блуждаещ огън  с чувство за вина,

допивайки поредната мастика,

се питам мъж ли съм или жена.

Била съм нестинарка. Помня.

Жарта не пари. Въглен не гори,

отвътре е замръзнало сърцето

вулкан дали ще може да го съживи.

Съдбата ми намига похотливо,

дали не си помисли,

че съм сатир от Аркадия.

Ще и намигна този път учтиво,

от нейната любезност

често съм си патила.

Отсреща стене някаква мелодия,

прилича на ръмжене от продънено кюмбе,

оглеждам улицата преизбродена,

единствен гълъб  скача сам сред розите.

Щастливец с счупено крилце.

Да имаше поне цигара да запаля

и някакъв приятел тук до мен.

Сама съм под асмата стара,

котката задрямала под масата

а куче нямам, нито пък дете.

Затова пък съм богата на илюзии,

все още имам вяра като младенец,

отвътре ме крепи копнежа позабравен,

за онзи дом останал в дълбокото море.

Знам, може би за мене е затворен.

Но си е мой оръфана Съдба.

Без тебе там ми е добре.Сама.
И без любовните фантазии.
Русалка съм безмълвна, без сърце.

Смокиня

Дива  смокиня молитви реди,

приглася и бурния северен вятър,

срещнала утрото с плахи мечти,

с корени яки  в скалата заключени.

Мъдро векува над морския свят,

спомнила райския залив във Едем,

дето облечени в нейния цвят,

грешни създания търсели обич.

Раят отдавна е скрит в небесата,

ада се вихри над древната шир,

зрели смокини се сипят в ръката ми,

жълт кехлибар в тайните скрит.

Есенно слънце в косите ми грее,

плаха усмивка от приказен лист,

уловените блянове  безразсъдно светлеят,

песен се ражда смокинова в стих.

Визитка

Епическа съм като древна статуетка,

безмилостно трагична като Антигона,

и не приличам на съвременна кокона
защото съм типична примадона.

Сафо на пръста ми не може да полее,

Ерато клето ми въздиша във нозете,

на Данте ада му се стори тесен,

когато се зачете в мойта песен.

Самия Търнър нарисува ми портрета,

а Шекспир ми целуна дясната гърда,

остави той в сърцето ми безмилостна следа.

В съвремието съм Еос и съм богиня!

Толкова за мене!

Трагипоетка ще съм, на кой му дреме!

Кокетна и лирична но без силикон,

пристигнала от миналото,

но през Рубикон.

Претенциите ми са само илюзорни.

Не се прехласвам от възторг по рожбите си скромни.

Написала съм няколко душевни стиха,

което е направо гениално толкоз е фатално.

Разцъфнал трън на поетичната тепиха,

тук никой, ама никой да не киха!
В това е тайната ми в храма на успеха.

От тук нататък пак ме чака славата!

Засвети името ми в храма на забравата!

Разхвърляни мисли

Непокореното море
в прегръдка се разтваря.

Привикнало със бездните,
влюбено в безкрая.

Бурно в предела свободен,
плиснал във залива истини,

невъзмутимо  като времето,
отрекло мъдростта поривистата.
Невинно премълчава,
бездумно ми говори.
Невинно като душа на удавник.
бездумно като пустинен порив.

Недоверчиво дарява, мощно  владее.
В пясъчните ми стъпки живее.

Скрих любовта в дълбините му.

С неговия ритъм затуптя сърцето ми.

Въздишка скрита в шепите на бриза,

прилитна над вълните замря недокосната.

Залутана светулка преродена във маяк.

Припламна  сред морето оживяла,

родена в светлина, обречена на мрак.

Приутринно почти привечер

прилива надеждите подгони,

водораслови къдри оплете,

лекомислен художник игрив.

И е жив този прилив,

прилича, прилича на мене.
В същността си безумно красив.

Шептят в ритъм гол раковините призори.

Нямо ехо погали душата ми.

Това безкрая е!

Седефени лебеди пърхат с крилата си.

Като съдби.

Бяло видение скрито в сърцето ми.

Като края на залез.

Есенни бездни в черупките мидени.

Като сълзи.

Търся себе си все на брега.

Безкрая е в очите ми.

Свободата ми где е?

Жива съм. Не боли.